…не те обичам особено. Рядко се обръщам към теб с благодарност и избягвам да те хваля много. Когато те гледам, принципно, те коря за всичко, което не харесвам в теб. Обиждам те. Съжалявам за това. Днес изпитвам желание, а може би и нужда да ти споделя всичко положително, което изпитвам към теб. През всичките тези години, изминахме дълъг път заедно и днес, смея да кажа, че съм все пак щастлива, че те имам. Живеем в свят, осеян със стандарти; модели, възприемани като правилни и красиви – добрата новина е, че се доближаваш до този преустановаен и изискан идеал. Браво! Лошата новина е, че това постижение те измъчва доста. В свят, където дори телата, отговарящи на преустановените норми и възприятия са осъдени на неодобрение. Критикувани, обиждани… никои, никога няма монопол на комплексната реалност. А и никои не се и опитва да разбие тези комплекси, разпространяващи се епидемично и заразяващи съвременно общество. – Ау! Много си слаба! Храниш ли се? – Леле! Колко са ти малки гърдите. Никой не би искал да прави любов с теб! – Погледни се! Вземи мерки, започни диета… – Непривлекателна си! – Дръж се изправена! – Кожата ти е мазна, нали? – Нямаш обем в косите… – Твърде си висока, спи да носиш токчета. Това никак не е женствено. А когато се осмелим да споделим своите собствени комплекси и притеснения, другите ни комплексират от нашите комплекси! От личен опит знам. – Ти пък за какви мазнини ми говориш! Я се погледни, колко си слаба. – Ти нямаш право да се оплакваш. Виж си стройната фигура. – Пфф, какъв ти е проблемът! В началото обръщах внимание на тези реторични изказвания до момента, когато осъзнах, че всеки има прави на мнение за своето тяло от момента, от който го има т.е. още от раждането. Успоредно с това, съзнавам, че така или иначе – цял живот ще сме задно, мило мое тяло. И да те харесвам и да не те обичам, няма особено значение. Ти си аз, аз съм ти. Затова вече съм решена, за напред да те харесвам повече, да съм сравнително приятно настроена към теб. Знам, че ще имаме трудни моменти заедно. Знам, че ту ще ме радваш, ту ще ме натъжаваш… но едно е важно да се крепим взаимно. Сега искам да ти благодаря, че те има. Мерси, че ме носиш, че си мобилно, че предпазваш органите ми, че ми позволяваш да усещам, мерси, че си живо и здраво. Мерси за всичко. Е да, имаш целулит, тук там – паласки… понякога ти се появяват пъпки по лицето, сенки под очите, окосмени са ти ръцете, мишниците и краката, ала това е естествно за човек. От друга страна, знам, че те измъчвам, носейки грим, високи токчета, прилепнали по теб дрехи и какво ли още не. След това ти правя снимки, които публикувам в социалните ми профили, за да ти покажа, че “уж” те обичам… Причинявам ти болка… Но знам, че ти си единственият ми дом. Ти си универсалното ми превозно средство и с теб трябва да живеем заедно въпреки всичко, което ми причиняваш, всичко, което са ти причинили без твое разрешение, и за всичко това трябва да те обичам, независимо причините, поради, които те мразя. Затова нека се помирим. От днес нататък ще се старая да те обичам все повече и повече. Благодаря ти.