Любовният ефект на пеперудата (част I)

Тази сутрин се събудих със сълзи. Дали от радост или от тъга… не знам. Всяка нощ сънувам, ала с него късните часове са разтърстващи. Идва и си отива. Връща се и на сутринта го няма. Къде е? Губя представа за реалността. Истина ли бе това или плод на богатото ми въображение?

Някои казват, че времето лети. Други твърдят, че няма нищо по-сигурно от промяната. А по отношение на любовта, какво описва онези прекрсни създания, който прелитат край нас, като нощни пеперуди, носещи със себе си силата на метаморфозата.

Удобно настанена в очарователните обятия на плетено одеяло си мисля за гостенинът, посетил ме внезапно след двъседмично отсъствие До мен, навсякъде около мен, витаеше неговата мъжка енергия. Подир всичко, което преживявам, той посещава душата ми, редовно за да поддържа желанието ми за живор. Мимолетна страст, свяваща смут в съзнанието ми искащо още и още.

А през деня сякаш го нямаше. Той е моят ангел. Той е моят демон. Той е този, на който трудно мога да му кажа: “Не.”

Животът, както и повечето процеси, периоди в света са подчинени на строги закони, а на причините, провокиращи определени ситуации, съответсват точни последствия. Дали сърцето ми ще бъде отново разбито или ще продължава да тупти по ритъма на любовта?

Питах се. Колкото по-задълбочен бе моят размисъл, толкова повече се обърквах от  множество хипотези. Премислях, преусмислях, прегарях.

Решавам да си запаля цигара. Стоейки облегната на балконската врата се питах:

  • Защо се влюбваме?

Дали наистина сексът поражда у нас чувства, смекчаващи нашата реалност? Усещах смразяваща топлина в мен. Онова пламъче се бе разпалило и караше душата ми да трепне от желание, докато се лута по пътя на онази изпепеляваща любов, която ни кара да се чувстваме живи.

Денем мечтаех за него, нощем го усещам близо до мен. Притеснително нежен, бурно страстен, той знаеше къде да докосне тялото ми. Страст. Обич. Омраза… Всичко в едно.

Денем той работеше, нощем даваше всичко за мен. Изумително добра комбинация, поддържаща ме в благо напрежение.

Денем сякаш не съществувах за него, нощем всичко за него. Аз съм той, той е мен. Единни.

Той е като пеперуда. Наистина. Покрай него се усещах цяла. Познато чувство от едно минало бъдеще. Усещане, от което ми даваше криле. Да, физическата му сила и душевна власт са завладяващи. Като изключим болката, страха и косвената красота на връзката ни, той, реално, няма минало, нито бъдеще.

С него е винаги тук и сега.

С него животът е смислен.

С него животът е повече от смислен, всичко е над всичко, малкото извън голямото и обратното –  тук и сега. Цялостен.

Но дали можем да бъдем щастливи? Само Аз и… Изведнъж въпросът:

  • “Какво правим?” прокънтя в съзнанието ми.
  • Къде съм? Коя съм! Няма го. А Аз съм тук!

Пиша му, не отговаря. Прочел е съобщението ми. Бил е на линия преди минута. Закъснявам за работа, но стоя, свита на канапето. Чакам го.

Денят си мина. Ето го. Без покана, нито предизвестие нощем той е до мен, с мен, а на сутринта нямаше следа от него. Раздвоена съм, между светлината и мрака, силата и слабостта, отрицанието и надеждата за връзката ни. Ако отрицанието е тъмнина, а вярата е лъч в края на тунела, тогава какво е любовта?

Мрачен полет над нощта без край. Мракът, в края на краищата, е нищо, просто липса. Следователно, колкото и ежедневието да е мрачно, а нощите светли, без излишни усилия блясъкът на иконичната любов измества чувството за неудовлетвореност и изпълва тялото и душата с жизнена енергия. Като пратеник, нахлуващ в живота ми, той ми шептеше:

  • Ти си любов.

А ръката ми бе нейният технически инструмент. Наистина ли сме така зависими от присъствието на своята половина? Онова друго Аз, което не само ни познава, ала и обича такива, каквито сме.

После отпращайки го, за пореден път, обмислих много възможни варианти за общото ни бъдеще, докато накрая ги отхвърлих до един и реших, че всичко е напразно, някога, така или иначе, краят ще настъпи, тъй като вече е непоносимо. И тогава сънят ще стане реално, и няма да ме остави да заспя, а реалността ще ще се превърне в сън, и няма да ме навести никога повече.

На човек му е нужен друг човек, за да седи на парапета, отпуснал крака в дънки и смешни кецове и да говори за нещо важно, като например бензиновата дъга в локвите. За да се обади пет минути след като сте се разделили и да попита: „Хей, как си?“. И страшно да се успокои, чувайки в отговор: „Всичко ми е наред“.  За да може понякога да се държат за ръце.

На човек му е нужен друг човек, за да се усмихне, не защото казаното е смешно, а защото е хубаво. За да се вълнува за теб, ако си излязъл без чадър, защото навън е облачно. За да може дълго, дълго да спорите кой все пак ще изнесе боклука – и въобще да не го изнесете, защото той поначало не ви пречи, а сте спорили за това само защото за всичко останало сте съгласни и т.н.

На човек му е нужен друг човек, непременно. А иначе защо ни е това небе? И пеперудите, например. И листата. И капките дъжд.

Всяка вечер сърцето ми скандира името му…

null