„Помогнете ми. 

Вдъхнете живот в изтощената ми душа. 

Изпълнете ме с въздух, за да поема отново дъх. 

Чуйте ударите на сърцето ми… намаляват. 

Умирам! „

Миналата година, по същото време, всичко бе толкова различно! Помогнете на самите себе си, на другите и всичко ще бъде коренно различно, както на повърхността, така и в дълбините на всеки един живот, присъстваш на земята.

Игноренцията не е начина. С какво си помагаме, когато заставаме на страната на тези, които се погубват ли? Знам, че е трудно, но това е да си водач. Аз смея да се изправя пред вас и да ви представя гладната истина за живот, любов и не само. Не заради мен, не заради себе си, а за всички нас.

Време е да се излезем от кошмара, в който живеем. Нека свалим розовите очила, които носим и прогледнем преди да е станало твърде късно.

Не сте ли съгласни! Готови ли сте?

Сигурно срещате близки и непознати, чийто усмивки сеят радост и красота, но те са просто илюзия, прикриваща душевното им състояние. Приветливите поздрави, сияйните усмивки, смеха и др. разсейват от загорялата болка, която се крие зад тях.

Казваме, че децата са жестоки със своята откровеност, но ние – големите сме още по-зли със своето лицемерие. Такива сме, ден след ден. Как ще признаем слабостите си пред другите. Абсурд. Затова избираме да пазим личната ни кухня за себе си. Преструваме се, че тя е пъстра и зелена, здравословна и пълна с живот, но истината е друга.

Да, лъжем другите, мамим себе си, мислейки си, че всичко е наред. Вярваме си, до така степен, че заблудата се превръща в реалност. Изготвена от самите нас, самите ние опитваме горчивата истина, овкусена със захаросани съставки.

Ще бъда откровена – хората не се интересуват от другите. Проста човешка натура. Далеч съм от мислътта да вземам страна, нито едната, нито другата води до онова щастие, което всички търсим. Това не означава, че презираме роднини и приятели, колеги и други хора. Не, просто в желанието си да се предпазим от техните демони, се оставяме в ръцете на нашите, които могат също да ни погубят. Преглъщаме. Още и още. С времето хапките стават все по-големи, по-тежки, все по-трудни за приемане.

Докато някой се готвеха за погребението ми, а други просто очакваха да умра, губейки житейската си битка… Аз се изправих. Трудно, но го направих… срещу тях, заради мен. От опит ви споделям, че няма срам в чувството за уязвимост. Е, стига да има кой да Ви изслуша. При мен обстоятелствата се проведоха иначе. Винаги ще помня думите на мой познат, който след консултация в метаболитното отделение, където бях постъпила доброволно, ми каза:

 Омръзна ми да се занимавам с теб! Болна си. Оправяй се.

Това е човек, който броени месеци преди това ми сподели, че ме чувства като своя малка сестра. Каза ми, че ме обича. Няма начин да променим миналото, но имаме възможност да изградим различно бъдеще.

Изведнъж, усетих как обичта не е просто усещане, тя е състояние. Събрах цялата агресивна решителност в себе си и Аз се превърнах в любов, не я изпитвах само. Когато останете сами със себе си без жива душа, на която да споделите съкровените си мисли, разбирате, че няма по-добър, ценен, събеседник от самите вас. Да, мен никой не искаше да ме чуе. Един по един, близки и приятели се отклониха от моя път. Ръцете ни се пуснаха, а Аз останах изправена.

Признавам, че в началото си зададох въпроса: “Сега, какво!” Отговорът изплува моментално в съзнанието ми: “Направи първата крачка!” Така и сторих.

Необходими са време и чисто съзнание, за да приемем себе си. Компания, която винаги ще бъде с нас. Естествено, че имаме нужда да принадлежим към дадена група и/или общност, но в живота, може да разчитате основно на себе си. Това означава за някой да молят за помощ, за други – да хванат протегната към тях ръка, да чуят отчаяния вик в мълчанието, да видят мъката, прикрита от стоичната поза… Помогнете. Помагайте. Ами,  ако това сте Вие?!