Посока “по-далече от себе си”
Накъде! Накъде… Накъде повече?!
Стоп.
„Спри се!“ – крещи сърцето, а ума вика:
„Давай! Още… още…! Можеш!“
Изморени сме от безкрайния маратон, който водим със себе си с всеки следващ ден.
Изтощени сме от натиска на опоритата надежда.
Отегчени сме от задуха на постоянни оптимизъм.
Понякога е хубаво да бъдем негативни. Да, песимизмът е част от емоционалната игра, в която участваме ежедневно. Той е продължение… Той не поставя началото на края… Безразличието го нарежда.
И моите сили се изчерпват с времето… особено, когато единственото, което ми предстои през деня е да бъда със самата мен… сама и независимо от заобикалящите ме тълпи, чувството за самота и различие са по-силни от всичко и всички.
Далеч съм от мисълта да ви плаша.
Не съм перфектна. Кой е…
Тази, която съм е вследствие на много житейски опит… болка, несигурност, успехи, падения, злоупотреби, депресия, радост, гняв, сълзи и много смях и… щастие.
Трябвало е да премина през всичко това и ми предстои да изживея още, само и само за да разбера коя съм… да усъвършенствам себе си.
Това важи за всеки един от нас.
Да, понякога получаваме удари, в други моменти ние сме тези, които ритаме.
Основното е – независимо, колко пъти сме се озовали на земята, да се изправим и продължим… дали в същата или в друга посока.
Няма начин да избягаме от себе си, своите мисли и чувства… просто сме длъжни на себе си да се научим да живеем с тях.
