Пронизващата мисъл, че идваме и си отиваме сами на/от тозисвят е, може би, един от спусъците, които умът натиска срещу сърцето. Пронизано от откровеността му, рано или късно осъзнаваме, че поради липса на избор, сме задължени да приемем тази истина.

Тогава думите нямата значение. Те, така или иначе, липсват. Сякаш словото зачезва. Единствено, широко-отворените очи съзират светлината в душата и, докато сълзите прочистват кървящите рани, се молят.

Молят за прошка. Не от другите. А от самите те. Защото са се подвели. Повярвали са, че животът може да бъде различен. Краят да бъде продължение, а болката – щастие.