Насочваме светлините на прожекторите право към теб – Тишина! Ти, която си така спокойно немирна, тихо шумна и така леко тегловна, настъпваш в живота по неподправен начин.

Кога? Как и откъде дойде ти при нас? Кой знае. Питам се. Каква е причината да се настаниш така удобно в ежедневието ни? Да те обичаме ли! Да те мразим ли? Питам се.

Днес искам да отправя следните думи към теб, за да разбереш, че страх от теб няма. Никога няма и да има, поради простата причина, че осъзнавам, на колко много ни учиш. Да, без дума да бъде продуната, ти даваш глас на Висшето ни Аз да говори. Отговорно, интуитивно, провокативно, то се изразява във всеки един момент, разкривайки ни тайните на живота. Този, който живеем днес, тук и сега, така че да го приемем такъв какъвто е – със своите особености, бури и слънчеви дни.

– Чуваме ли се?

– Да!

– Не мога да обясня защо. В твое присъствие любовта умира и се преражда пред очите ни. А ежедневните ангажименти заемат твоето място, приглушавайки твоите мир и тишина, спокойствие, мрак и светлина. 

Тогава на лицата ни засияват маските, откривайки житейския маскарад. Ирония. Невероятна. 

Ах, ние живеем, 

Дишаме,

Храним се, 

Отравя ме се, 

Изграждаме мечтите си.

Смеем се,

Плачем,

Никой не е напълно подготвен. 

За всичко, което знаем,

За всичко, което чувстваме…

Колко усилено се опитваме…

Да живеем,

Да дишаме,

А ти така добре се криеш.

Ей там, в светлината, озарена от мрака. 

Време ли е да се разделим

И да продължим пътя си самостоятелно. 

Обратно към началото.

Гневът разкъсва крехката плът.

Оставя ни неподготвени, уязвими и само да се съберем, изправим и продължим напред. 

Гръмогласна си, ала дума не изричаш. 

Говориш, мълчейки.

Ние живеем,

Дишаме,

Изграждаме мечтите си.

Смеем се,

Плачем,

А ти ни оставяш сами да разберем. 

Да направим своя избор.

– А той е?

– … Нагла си!