• “Мама! Мама!“ – провикваше се Веа с пълен глас, стоейки пред входната врата на родния й дом.

Както никога досега къщата й се струваше като замък, стигащ до небесата. В продължение на няколко минути тя продължи да надава вик в търсене на майка си. До така степен издигаше глас, че проглушаваше шума от улицата където трамвай, автомобили и редици хора оживяваха квартала. Времето минаваше, а никой не й отговаряше.

Вътрешно Веа усещаше, че нещо има. Тя бе излязла от работа, по средата на работния ден, за да отиде да види родителите си, въпреки, че по обичай, се виждаха неделя.

Постепенно, тревогата започна да я изпълва и да напира без контрол. Въздух не й стигаше, ала тя продължаваше да вика.

В един момент адреналинът достигна своя пик и Веа, реши да обиколи квартала, надявайки се да срещне мама в някое от обичайните й магазинчета или заведения. Уви, усилията й бяха безуспешни. Тогава й хрумна да пита съседите,  дали случайно, са я виждали.

• Извинявайте, Веа съм, малката дъщеря на Илияна. Търся я! Виждали ли сте я, днес? Излизала ли е“ – питаше тя панически.

Отрицателните отговори се умножаваха, вътрешно се надяваше майка й да е излязла някъде с колата. И, въпреки това продължаваше да я издирва.

• Привет! Виждали ли сте майка ми!“ – попита тя касиера на местното дюнер заведение.
• Миличка, няма я! – отговори продавачката.
• Къде е? – отвърна Веа, с треперещ прегракнал глас.
• Снощи я отведоха по спешност с линейка.