Не знам, колко съм изяла или изпила… Не помня тези детайли, още по-малко усещането за тях. Аз трябваше просто да се справя. Задължена бях да ги правя, за да мога да продължа работата си. Изпитвах тази пронизваща болка вътре в мен, която бях неспособна да обоснова. Знам, че бе силна. Прерязваща. Постоянна.

Носех се на една ръка разстояние от повърхността, копнеейки да достигна нивото, поставено от мен за цел. Върхът. Сигурно съм страдала, но гласът на професионалния му успех заглушаваше повикът ми за помощ. Аз сама си го причиних. Автономно, (не)съзнателно, доброволно. Дали нарочно блокирах сетивата си, за да не чувствам паренето от изпепеляващия огън, който изгаряше тялото ми?

Осъзната, днес, усещам. Изпитвам я. Тази болка, която само съм подозирала. Боли. Дълбока е, ала времето лекува. Трудно е да се живее с нея. Тежко е да вървим напред, знаейки, как сме си посегнали. По какъв жесток начин сме се наранили.

Жива, отново уязвима, Аз давам свобода на емоционалната си натура да изразява себе си по неподправен начин, с всеки следващ ден. Страдам заедно с нея. Душата, която така накърних. Подпалих я, за да се прероди от собствената си пепел, като Феникс, преродил се след смъртта си.

Сега се питам: “Каква бе причината да постъпя така?”, “Какво е редно да направя сега, за да излекувам раните?”, “Трябва ли да бъда силна.. или слаба!”, “Винаги ли ще страдам… или ще успея да намеря щастието?”, “Накъде да вървя!”, “А сега какво…”

Докато съм жива, винаги, ще помня, всичко, на което са ме научили горчивите моменти. Онези отровните, за които не бива да съжаляваме, тъй като те са тези, позволяващи ни да усъвършенстваме себе си. Благодарна съм си за всичко добро и лошо, видимо и невидимо… признателна съм си за това, което съм и не съм. Наситена съм със задоволство, че не съм сама. Имам Живота.

Да, и тогава, един хубав ден осъзнаваме, че всичко е било по наша вина. Дълго време сме вярвали и живели в лъжа, представена ни като единствената истина. Доверяваме се на измамливата истина без да си даваме сметка, че ще дойде деня, когато ще трябва да я разобличим. Слагаме маската и продължаваме напред. Разбира се, доброволно я слагаме на лицето си, за да бъдем като останалите, подозирайки, че няма да е я носим все така… че ще падне, но продължаваме. Носим я. Тя така добре пасва на лицето ни, че има моменти, когато забравяме да я свалим, дори пред себе си. До така степен тя става част от нас, че забравяме самоличността си. Отричаме се от себе си. Загърбваме. Дните минават, ала по нищо не си приличат. Минало.

Но осъзнаваме ли “що е то загуба на памет”? Наистина ли трябва да го правим. В името на какво? На кого! Нас? Да, трябва, защото така казват, така правят всички. Само така можем да преживяваме ежедневието (не)забележими. Уви, така е за всички ни, освен за тези от нас, достатъчно смели, за да се опълчат. Те се обръщат по течението и тръгват в обратната посока. Със сигурност борбата ще бъде трудна, дълга и изпитателна, но когато се носим по течението, няма как да разберем “що е то живот”. Крехък, кратък, достоен да бъде проживян.

Млада съм, за да умирам. Вие също. Водени от силното си желание да бъдем първи, някои от нас са склонни да се самозабравят в името на успеха. Тогава поемаме риска от т.нар. професионално изчерпване, защото каквото и да си говорим личните и професионални задължения са сериозни работи. Професиите „глава на семейство“ и „изряден кадър“ са тежки. Короните им са големи. Затова сме длъжни на себе си да бъдем предпазливи. Този въпрос засяга всички работещи жени. Актуална тема, която се отнася предимно за тези от нас, приближаващи се до христовата възраст. Нека бъдем живи и здрави на 30+ Възвърнете желанието си за живот. Той не се свежда, единствено и само, до планиране, организация и спазени срокове.

Да, има ситуации, на които нямаме власт. Никаква! Затова не бъдем снизходителни и приемем нещата такива, каквито са – естествени. Реорганизация на програмата Работата никога не свършва. От един ангажимент минаваме на друг. Щом отметнем едно нещо от списъка си със задачи, нови три се прибавят. Такъв е ритъма на активните жени. Това не означава, че всичко трябва да бъде осъществено в едно денонощие. Колкото и да ни се иска, това е (не)възможно. Смъртни сме.

Супер-жените са мит, сътворен от популярните комикси. Дори да се реалност, то те са по своему уникални с индивидуалните си качества и умения. Това не е идеал! Похвална черта е да бъдем изрядни във всяко едно начинание, но колкото повече задълбочаваме и се вглеждаме в детайлите, толкова повече избягваме да съзираме „голямата картина“ – тази, която ни сочи правилната посока. Дори тези от нас с вроден перфекционизъм трябва да се огледат по-добре около себе си и осъзнаят, че има и други, заобикалящи ги елементи, които заслужават тяхното внимание.  Кажете „не“ на работохолизма. Установяването на правилни навици минимизира риска от професионално изчерпване. След като напуснете офиса и се приберете у дома, продължавате ли да работите? Да! Стига, престанете.

Ако мислите, че този начин на живот ще Ви осигури заслуженото повишение – много се лъжете. Поменете, по-важна от вас няма. Същността Ви не се свежда до 17-те часа в денонощието, които посвещавате на работата.  Освободете се от сковаващите чувства, мисли и разбирания. „Трябва“, „Длъжна съм да…“, „Редно е…“ и т.н. Когато се оставим тези мисли да завладеят съзнанието ни, тогава се оставяме в ръцете на изпепеляващата отговорност „Аз за всички, никой за мен“. Натиснете спирачките, преди да ускорите отново – спортувайте, разхождайте се сред природата, освобождавайте съзнанието си, за да можете да избистрите възгледите си.  И не на последно място – задайте си въпроса: „Заслужава ли си?“

Направете го, преди да стигнете фаталните 33… килограма и не паднете 3 метра под земята. Ще Ви разкрием една всеизвестна тайна – отговорът е „Не“. Не си заслужава, ако всичко, което правите е за сметка на живота и личното Ви щастие. 

Според седмичния епидемиологичен бюлетин на Националния институт на здравно наблюдение, 3% от жените са жертви на burn out, всяка година, докато процентът мъже е от 1,4. Сигурно се питате, защо жените, а не мъжете, са по-податливи на психическо изтощение! Не, защото са по-нежни или слаби, те са по-отдадени във всяко едно начинание. Докато господата, които спрямо дамите, са сравнително по-затворени, издържат повече на ежедневния натиск, въпреки че (не)способността им да изразяват емоциите си би трябвало да води до обратното.

Никога не съм си мислила, че имам граници. През ум не ми е минавало, че един ден ще достигна предел, който да ме спре. Всяка сутрин ставах в 06:00 часа сутринта, прибирах се след 21:00 ч. вечерта. Колко часа са това? Петнадесет! Без почивка. Няма време. А щом бях вкъщи, продължавах да работя. Нощем спах с компютъра и мобилния си телефон в леглото. Дори когато вечерях бях на линия. Уикендите? Също. Отпуск! Шегувате ли се. Близо три години не бях си взимала почивни дни! Пардон, бях. През 2013 си бях заложила четири дни, но дори тогава ми се наложи да съм свързана с реалността, независимо от местоположението ми.

Сама се затруднявах. Освен моята работа помагах и на колегите, на които им липсваше част от гена, наречен “отговорност”. Със или без делегиране, своеволието на дадени хора е хронично. Неизлечимо. Както може да се досетите, това водеше до дрязги, сблъсъци и ред “любезности”, които си сервирахме периодично. Колкото и да обичам работата си, след многостепенно меню от горчиви, даже отровни блюда, Аз сервирах десерта, след като вече бях поела отровния дижестив на burn out-a – Молбата ми за напускане.

Когато краят на “тайната вечеря” настъпи, киселините и горчилката минават. Постепенно, с всеки следващ ден, но мъките свършват. Заземих се. Изведнъж, ежедневието ми бе напълно свободно. Аз, която от сутрин до вечер имах разграфени дни, месеци напред, се озовах в период, когато трябваше да преразгледа своята реалност. Вече не бе въпрос за чуждата същност, а за моята. Действителност, която изграждах според собствените си предпочитания, желания, искания. Съсредоточих се върху себе си. Вкусих захаросания лукс да правя това, което обичам.

За първи път от тридесет години, Аз отделям време за себе си. Ваш ред е.