Подозирам, че и ти както повечето от нас си в търсене на Щастието. Знам, че мнозина копнеят за него и, периодично, се будят с нова надежда по-скоро да го открият. Знам, че трудно бихме могли да върнем времето назад, ала за едно се моля… историята да не се повтаря и този път да превъзмогнем този епичен епизод от живота,  помъдрели, смирени и по своему осъзнати.

• Може би сега се питаш какво виждам за в бъдеще? Да? Е, прозирам възможности! Освободи съзнанието си, остави се на мира и промени реалността по неподправен начин. Остави лекарите да изцеряват по своему. Знай, осъзнай, че има и друг начин да спасяваме животи – съхранявайки и предпазвайки душата си и тези на другите. Аз, ти… всички ние имаме още толкова да учим. Трябва само да го пожелаем.

И докато промяната е и винаги ще бъде неизменна, ние всички сме истории, които, уви, както повечето ни любими приказки от детството ще са, рано или късно, забравени. Може би, тайната на този живот е повече за онова, което сме длъжни на себе си да променим в себе си, отколкото другото, в което смятаме, че трябва да се превърнем.

Можеше да бъде различно, с години се разминаваме из градските улици, вперили очи в мобилните си устройства, следейки всяка нова информация, всяка нова възможност за печелене на още и още средства… с години си мислим, че сме си чужди, а всъщност сме били и сме, днес, по-близки от всякога. Правим се, че го разбираме, преструваме се, че знаем, колко по-силни сме, когато сме единни, ала сякаш го приемахме за даденост. Множество изпуснати моменти да бъдем едно цяло. А сега, когато имаме нужда едни от други, сме сами със себе си. Какво действително знаем едни за други? Мислим си, че знаем, какво се случва в личния живот на някого, без да имаме ясна представа. Доколко познаваме своите близки, а тези, които наричаме близки и приятели! До каква степен познаваме себе си? Колко сме си близки!

Може би, за да разбираме другиго е редно първо да го обичаме. Не, като любовник, или роднина. Просто и чистосърдечно, не повече – като равен, като отражение на самите нас. Да го обичаме, такъв какъвто е със своите желания, особености, своите радости и меланхолии.

• Помните ли, как като деца си обещавахме, че винаги ще бъдем заедно със своите другари? Колко от тях са днес до вас? Кой ви потърси, след установеното извънредно положение?

Аз ще бъда откровена с теб. Мен – никой! Може би това е ситуацията, която се опитвам да поправя пишейки – разединението между душите. И знам, че нищо няма да ме спре.

Да, за да правя това, което е пред очите ви – думите, мислите, посланията… които прозвучават мелодично в съзнанието ви със собствения ви глас, са зов за помощ – да си помогнем първо на нас и, после, на другите. Един от моите начини бе – да се обадя на тези, които смятам за близки, от загриженост, човечност, за да се уверя, че са добре.

Откровени моменти, изпълнени със съждения и мисли за живота, които ме навяха на мисълта, колко много сме се вакуумирали в своите собствени обвивки. Чуваемостта бе ограничена, всеки бе погълнал своята собствена горчилка и я гълташе, очаквайки другия да си отиде. Избледняващата единност между нас, изведнъж, ми се стори по-застрашаваща от всичко останало.

През последните години наблюдавах нарастващата тенденция сред съвременното общество, чиито намерения са съсредоточени върху индивидуалните нужди, изключвайки общото благо. Как само се сменят времената, заедно с тях и нрави и обичаи. По какви неподозирани начини се изразява човешкият еготизъм. Само как се озоваваме сами със себе си… или, може би, реално винаги сме били, а илюзорно си мислим, че сме единни.

Заглеждам се в безлюдни паркирани коли из изолираните уличките на София и забелязвам как предпазните маски са заместили ароматизаторите на вътрешните огледала за обратно виждане, как в поставките за напитки стоят дезинфектант и за разлика от обичайното – автомобилите са по-чисти от всякога. Питам се дали това ще пребъдва във времето, дали ще съхраним, поне личната отговорност.

Броени дни след тези мои наблюдения и размисли, по новините съобщиха за фаталния пътен инцидент с Милен Цветков – загива трагично в автомобилна катастрофа. Ей така големи умове си тръгват от този свят.

Изведнъж, заплахата се превърна в нож с множество остриета, тъй като тревожността и много още, подтикваше, подмамваше слабите духове към алкохолизъм и ред др. опасни химични субстанции.

Жалко… жалко, защото не стигаха увеличаващия се брой жертви на cov-19, но и смъртните случаи по пътя нарастваха.