Колко често се гледат в огледалото? Колко ясно виждате соя образ? Жена ли сте? Млада ли сте, стара ли сте? Какво Ви прави впечатление, когато се изправите пред неотразимия образ, който стои пред вас и с поглед Ви убива. Гледате и трудно може да повярвате на очите си. Тези, които са красив прозорец към душата.

Аз си ги представям във френски стил – широки, високи, разкриващи цялостния пейзаж на Висшето Аз.

“O, Слабост, името ти е Жена!” възкликва Хамлет в  едноименната театрална пиеса на Уилям Шекспир, когато става въпрос за неговата майка и връзката, която ги обединява.

Много истинско изказване, което ни предизвиква да поставим под въпрос своята женственост? В какъв свят живеем? Къде се намираме? Каква е нашата роля! Коя сме? Жена или мъж? Това е въпросът.

В интерес на истина, Аз, от висотата на своите тридесет години, преосмислям “нежната” си природа, която далеч не е толкова деликатна.

Пораснах бързо. Дори да съм изживяла детските, юношески и студенстски години, аз от ранна възраст се чувствах зряла. От малка животът ме е изправял пред ситуации, изискващи вземане на сериозни решения. Избори, присъщи за улегнали души, натрупали житейски опит. А Аз? Хм, на сляпо, на невръстното дете в мен, му се наложи да действа като възрастен човек.

Навремето не съм подозирала влиянието на тези периоди от живота върху мен. Мислите, разбиранията и чувствата ми към мен и заобикалящия ме свят изградиха характера ми по неподправен начин.

Аз съм жена със съзнание на мъж! Неочаквано “добра комбинация”, позволила ми да успея в живота – професионалния, не личния.

Винаги ще помня думите на мой близък приятел, който един ден на път към морето, в колата, ми каза:

Ти си опасна!

Защо?

Тъй като не се нуждаеш от никой. Ти можеш всичко!

Усмихнах се, но зад нея се криеше история, която малцина биха разбрали, освен, ако не са я изживели. Да, за най-усмихнатите хора се крият най-страдащите души.

Не съжалявам за нищо. Миналото остава зад гърба ни, носещ научените уроци. И Аз все още се уча. С всеки следващ ден научавам все повече за себе си. Следвам знаците, дадени ми от живота чрез хората, с които съдбата ме среща, и възпитавам себе си да бъда това, което съм. Жена.

Какво е да бъдеш жена днес? Не знам!

Знам, какво е да не бъдеш! Знам какво е да се правиш на жена.

Това означава да се обличаме елегантно с красиви дрехи, изработени от фини материи; да се гримираме, използвайки качествени козметични продукти; да се грижим за външната си красота, осъществявайки редовни грижи за своите коса, кожа и, не на последно място тяло. Фигура, която “трябва” да бъде добре подчертана, така че да привлича погледите на представителите на мъжкия пол. Да, всичко това го правя и не само от дълги години, ала днес осъзнавам, че на пръв поглед Аз съм мечтаната жена. Но основното “Но” е, че Аз съм Жена отвън, а отвътре съм повече Мъж. Мъжко момиче, което от както се помни се разбира по-добре с мъжете. Често тя е била един/една от тях! Случайност? Не мисля.

Във връзките ми с мъжете, с които съм споделяла (не малки) периоди от живота си, осъзнавам, че те честото са се примирявали със силния ми характер. Приемали са ме такава, каквато съм. Силна!

Докато един от тях се осмели да ми каже истината в очите. С този мъж имах силна емоционална и физическа връзка. Обичта бе споделена. Любовта, истинска. Една вечер, след като бяхме отишли на пазар в кварталния супермаркет, след работа, Аз – въпреки двете чанти, които носих с лаптоп, тефтери, документи и др., хванах две от най-тежките торби и тръгнах към вкъщи. По пътя той ме помоли да му дам (поне) една от тях. Отказах. Отвърнах му:

Аз мога!

Тогава той се разяри:

Знам, че можеш! Няма съмнения, но е излишно да ми го доказваш, носейки всички чанти.

Това е красивата истина, която допринесе за моето личностно изгубване. А и професията ми не помогна за развитието на женската ми същност. В този мъжки свят, в който живеем, доказваме и борим, всяка една от нас си прави илюзии, че има избор, ако иска да успее в живота.

В най-”лудите” ми представи, да си жена е да знаеш и можеш да бъдеш слаба – не тялом, а духом. Това означава да изразяваме, изживяваме и признаваме своите чувства; да искаме помощ в труден момент; да плачем; да се смеем; да бъдем непохватни, естествени, истински, очарователни… да позволяваме хората около нас да ни помагат; да позволяваме на любовника да ни обича, пази, покровителства и грижи за нас, осигурявайки ни духовно и материално спокойствие – сигурност.

Защо не се сещаме да бъдем винаги щастливи? Независимо от житейските обрати. Уви, мислим се за безсмъртни. Силни, способни, непобедими, ала болестта често надделява и бележи за цял живот. Мислим си, че знаем, но нямам бегла представа за сковаващите мисли, чувства и разбирания за нас и заобикалящия ни свят.

Нима смятате, че с времето сме по-малко отговорни за общественото страдание? Дали, наистина, мислите, че след седем годишна възраст личностното развитие на човек е довършено? Факт! Възможно ли е разединението на съвременното общество да е по-голямо от „розовия слон“, който стои пред очите ни, но заради пъстрите ни очила на лицето не го виждаме. Забелязваме го, но го игнорираме! Докога?  Ще бъда сурова с нас – хората се чувстват неадекватни в ролите, задълженията и изискванията към тях. Казват, че животът е несправедлив. Повтаря се, че нищо не зависи от нас. Непримирими, някои от нас решават да докажат обратното, хранейки това,, което зависи единствено и само от тях – амбицията, успеха, развитието…. забравяйки за себе си. От друга страна, игноренцията се изразява и към храната и онези битови нужди, жизненоважни за всеки един от нас – храната, спорта… Малките неща, които са големи. За какво ми е храна, като има „по-важни“ неща в живота – това е изказ на душа, страдаща от болна амбиция за успех, чийто устрем притъпява физическите й нужди до степен, която я изяжда.

Колко са жените, които осъзнават, че тежестта, прегърбваща раменете им е от стреса, който трупат ежедневно на плещите си? Малко са. Повече са тези, които решават, че всичко се разрешава с драстични диети и намаляване на телесното тегло. Е, колкото са един или два „излишни“ килограма?! Да, но след това глада буди желанието за още. Хайде, още 500 г тук, други 500 там, а и един килограм ей там… Омагьосан кръг, където товара се увеличава, а силите се понижават. Отслабваме физически и душевно. В един момент мобилността ни сведена до минимум – не можем да ходим, да дишаме, камо ли да спим, мислим трезво или да говорим. Заедно с тялото, желанието ни за живот си отива. Много, изключително много, а до крайност могат да стигнат единици, които заслужават внимание. Колкото и малко да са те, те също заслужават да живеят. Докато други се мъчат ежедневно, разкъсвани между емоционален глад и преяждания, други съществуват без да обръщат внимание на грозната истина. Реалност, в която всички живеем, но тъй като сме погълнати от собствената си заетост, предпочитаме да се абстрахираме от всичко и всички. Твърде заети, изключително еготистични, слепи… такива сме, но днес имаме шанс да направим света по-добър. Обединявайки се. Аз, вие, те, той и тя… всички! Заедно.

Сега свалете маската на ледената кралица и се огледайте отново. Разтопете леда в себе си. Задайте въпроса и се вслушайте във вътрешния си глас:

Огледалце, огледалце, коя е най-красива днес?